QPRstory

Всички теми свързани с Queens Park Rangers, чиито фенове за организирали фенклуб на Спартак Пловдив
All subjects about Queens Park Rangers and the supporters club branch
Аватар
Plovdiv QPR
Мнения: 71
Регистриран на: 28 Авг 2010, 10:26

QPRstory

Мнение от Plovdiv QPR »

Историята на QPR започва през 1882, когато отбор с името St Jude’s се обединява с Christchurch Rangers. Новосформираният клуб се нарича Queen’s Park Rangers, тъй като повечето от играчите му били от района на Куинс Парк в Северозападен Лондон.

QPR преминава към професионален футбол през 1889 и играел своите домакинства на близо 20 различни стадиона (рекорд на футболната лига), преди да се установи за постоянно на Loftus Road през 1917. За кратко само сменя терена си през 1931-1933 и 1962-63 с надеждата, че ще привлича повече публика на огромния White City Stadium (съборен през 80-те на ХХ век).

QPR играел на две игрища в рамките на Park Royal. Първият терен (1904-1907) бил Horse Ring, място на вече разрушена пивоварна Гинес, собственост на Кралската земеделска общност и с капацитет 40 000 зрители. Когато общността продала мястото, QPR се мести на Park Royal Ground - 350 метра южно и почти точно копие на Ayrsome Park с капацитет 60 000. Клубът бил заставен да се премести отново през 1917, когато Кралските Въоръжени сили станали стопани на земята.

Почти през цялото време на своето съществуване Рейнджърс води номадски живот по отношение на домакинските си игрища, преди да се установи за постоянно на Loftus Road. Отборът играе на 16 различни терена из Северозападен Лондон – абсолютен рекорд за отбор от професионалния футбол на Англия. Някои от тях, ползвани преди 1886, остават неизвестни като местонахождение, но вероятно и те са били в района на Queens Park. Ето хрониката на известните игрища за домакинските мачове на QPR:

* Welford's Fields (1886–1888)
* London Scottish F.C.'s Ground (1888–1889)
* Brondesbury (1888–1889)
* Home Farm (1888–1889)
* Kensal Green (1888–1889)
* Gun Club (1888–1889)
* Wormwood Scrubs (1888–1889)
* Killburn Cricket Ground (1888–1889)
* Kensal Rise Athletic Ground (1899–1901)
* Latimer Road (1901–1904)
* Notting Hill (1901–1904)
* Royal Agricultural Society showgrounds (1904–1907)
* Park Royal (1904–1907)
* Park Royal Ground (1907–1917)
* Loftus Road (1917–1931)
* White City Stadium (1931–1933)
* Loftus Road (1933–1962)
* White City Stadium (1962–1963)
* Loftus Road (от 1963)

QPR постигат промоция като шампиони на Трета дивизия Юг през сезон 1947/48. Дейв Мангнол (Dave Mangnall) е менажерът с който Рейнджърс прекарват 4 сезона във Втора дивизия, преди да изпаднат от там през 1951/52. Тони Ингам (Tony Ingham), привлечен от Лийдс Юнайтед, прави рекорд по участия в лигата за QPR – 519 мача.

Преди началото на сезон 1959/60 пристига Алек Сток (Alec Stock), безспорно най-великият менажер в клубната история. В следващия шампионат (60/61) е постигната най-голямата победа – 9:2 срещу Транмиър Роувърс, в мач от Трета дивизия. По това време, Сток с подкрепата на Джим Грегъри, клубен председател от средата на 60-те, успява да постигне тотална трансформация на организацията от Северозападен Лондон.

През 1966/67 QPR печели първенството на Трета дивизия и става първият отбор от трето ниво спечелил Купата на Лигата – на финала, първият на Уембли за това отличие, на 4 март 1967 е победен Уест Бромич Албион с 3:2, след обрат от 0:2. И досега това остава най-значимият трофей спечелен от QPR. Звезда на онзи състав е Родни Марш (Rodney Marsh), реализирал 44 попадения за сезона. Другите големи в тима са Лес Алън (Les Allen), Роджър Морган (Roger Morgan) и капитанът Майк Кийн (Mike Keen). На следващата година QPR печели нова промоция, този път за Първа дивизия, достигайки най-високото ниво на английския футбол за първи път в историята си. За жалост там остава само за година след като изпада.

Слез изпадането през 1969, QPR прекарва 4 години във Втора дивизия. Тери Венейбълс (Terry Venables) идва от Тотнъм в началото на сезон 1969/70, а по-късно Родни Марш е продаден на Манчестър Сити. Под ръководството на Гордън Йаго (Gordon Jago) е изграден боеспособен отбор, включващ вратаря Фил Паркс (Phil Parkes), нападателя Дон Гивънс (Don Givens), привлечен от Лутън Таун, крилото Дейв Томас \Dave Thomas) от Бърнли и заместника на Марш, изключително талантливия Стенли Боулс (Stanley Bowles). Новите придобивки в допълнение на талантите от клубната школа като Дейв Клемънт (Dave Clement), Иън Джилард (Ian Gillard), Мик Лийч (Mick Leach) и капитана Джери Френсис (Gerry Francis) завършват втори след Бърнли надпреварата на Втора дивизия през сезон 1972/73.

Йаго подава напуска през есента на 1974 и бива заменен от бившият наставник на Челси, Дейв Секстън (Dave Sexton). Той води със себе си Джон Холинс (John Hollins), Дон Мейсън (Don Masson), Франк Маклинток (Frank McLintock) и Дейвид Уеб (David Webb) за да предаде необходимата смес от опит, необходим за израстването на отбора. През 1975/76 QPR достига до второто място в шампионата на Първа дивизия, губейки титлата на Англия само с една точка. След завършване на своите 42 мача, отборът стои начело с точка преднина пред следващия тим на Ливърпул, който трябва да победи задължително Уулвърхемптън Уондърърс за да измъкне трофея.

Поради участието на мърсисайдци в турнирите на УЕФА, мачът е отложен с десет дни. Въпреки, че вълците водят в резултата до 77-та минута, Ливърпул печели в крайна сметка с 3:1 и задминава Рейнджърс. През следващия сезон, тимът от Западен Лондон не успява да съхрани добрата си форма в първенството, но пък постига забележително участие в турнирите. За Купата на Лигата отборът достига полуфинал, където губи обаче преиграването срещу Астън Вила, а в турнира за Купата на УЕФА отпада на четвъртфинал от АЕК Атина след изпълнение на дузпи.

През 1977 Секстън преминава на работа в Манчестър Юнайтед, а негови заместници последователно са Франк Сибли (Frank Sibley) и Стив Бартъншоу (Steve Burtenshaw). Две години по-късно QPR изпада във Втора дивизия.

Томи Дохърти (Tommy Docherty) е назначен за менажер през 1979, но след като има малък успех бива заменен от Тери Венейбълс през октомври 1980. През следващата година клубът инсталира изкуствено тревно покритие на своя Loftus Road. Технологията е твърде спорна и непопулярна сред играчите, което води и до премахването й през 1988. Първият мач игран на пластмасовата трева е срещу Лутън Таун, които печелят с 2:1 и в последствие стават вторият клуб, който поставя изкуствен терен на своя стадион. През същата година QPR достига до единствения засега финал за FA Cup в своята история, изправяйки се в решителния мач срещу тогавашния носител на трофея Тотнъм Хотспър. Равенство 1:1 след продължения, води до преиграване на двубоя, за втора поредна година. Допълнителният мач завършва с победа 1:0 за "шпорите" след гол на Глен Ходъл от дузпа в 6-тата минута. Достигането до финала обаче пожертва усилията на Рейнджърс да вземе промоция за висшия ешалон. Въпреки добрите изгледи за успех пет кръга преди края, отборът финишира 5-и, след като губи последните си 2 мача от оставащите му три и се разминава на 2 точки от повишението. Все пак през следващия сезон (82/83) QPR си осигурява комфортна преднина на върха от самото начало и печели надпреварата на Втора дивизия. Изявените имена в състава на призьорите са Стив Уикс (Steve Wicks), Тери Фенуик (Terry Fenwick), Саймън Стейнрод (Simon Stainrod), Клайв Алън (Clive Allen) и бъдещия менажер Джон Грегъри (John Gregory). Следва бляскав сезон в елита, пето място в крайното класиране и класиране за турнира за Купата на УЕФА, последвано обаче от напускането на Венейбълс в посока Испания, където става треньор на Барселона.

В следващите 7 сезона много менажери идват и си отиват от Loftus Road, включително Мълъри (Mullery), който е начело по време на една от най-гадните загуби в историята на QPR - 0:4 от Партизан Белград и елеминация от турнира за УЕФА, въпреки преднината от 6:2 след първия мач. Другите, които преминават през кормилото на отбора са Франк Сибли, Джон Смит (John Smith), Тревър Френсис (Trevor Francis) и Дон Хау (Don Howe). Отборът се задържа в средата на таблицата в крайните класирания, избягвайки изпадането. Най-успешно е представянето през сезон 1987/88, когато тимът финишира 5-и (менажер е Смит с помощник Питър Шрийвс (Peter Shreeves)), но не участва в евротурнирите поради наказанието на английските отбори заради трагедията от Хейзъл.

През 1986 QPR губи финала за Купата на Лигата от Оксфорд Юнайтед.

Джери Френсис (Gerry Francis), ключов играч на тима от 70-те, е назначен за менажер на QPR през лятото на 1991, след като добрата си работа в с Бристъл Роувърс. През сезон 1991/92 Рейнджърс завършват в средата на крайното класиране на старата Първа дивизия и по този начин си запазват право на участие в състава на новосформиращата се Висша лига на английския футбол от сезон 1992/93. Франсис ръководи една от най-прочутите битки в историята на отбора – победата над Манчестър Юнайтед с 4:1 насред Олд Трафорд на връх Нова година. Денис Бейли (Dennis Bailey) бележи хет-трик в този паметен мач, предаван по телевизията и останал последният (засега) значим подвиг на QPR във футболната лига. Същия сезон QPR финишира отново 5-и, а година по-късно е 9-и в лигата.

По средата на сезон 1994/95 обаче Френсис подава оставка за да стане набързо менажер на Тотнъм Хотспър и мястото му бива заето от Рей Уилкинс (Ray Wilkins), който става играещ и довежда нещата до 8-то място в крайното подреждане. През юли 1995 голмайсторът на отбора Лес Фърдинанд (Les Ferdinand) е продаден на Нюкясъл Юнайтед за рекордните 6 милиона паунда. Това в последствие обаче ще се окаже стъпка с отрицателен знак за съдбата на QPR в елита на английския футбол.

Уилкинс не успява да намери добър заместник на машината за голове Фърдинанд и това става основна причина за изпадането през 1995/96.

Следват години на финансови проблеми и полемики в борда на директорите, от средата на 90-те на ХХ век до края на 2007 година. Лансира се дори идея за сливане с ФК Уимбълдън с цел финансова консолидация, но това предизвиква категорични възражения сред привържениците и отпада от дневния ред.

През 1996, магнатът от музикалния бизнес Крис Райт (Chris Wright) поема контрола върху клубните дела и по негово предложение дружеството е листвано на инвестиционния пазар през същата година. Пет години по-късно обаче, през 2001 е принуден да приеме административно управление – юридическа мярка, прилагана за дружества пред фалит. През 2002 е постигната стабилизация след като се осигурява заем в размер на £10 милиона от базираната в Панама корпорация АВС.

До 2001 отборът се задържа в Първа дивизия (старата втора) под ръководството на редица менажери, сред които и Стюарт Хюстън (Stewart Houston) и Рей Харфорд (Ray Harford). Джери Френсис се завръща през 1998 и за кратко успява да стабилизира клуба. Сезон 2000/01 обаче е пълна катастрофа и единственият светъл лъч е играта на бъдещия английски национал Питър Крауч (Peter Crouch) в атака. Франсис подава оставка в началото на 2001 и е заменен от бившия играч на тима Иън Халоуей (Ian Holloway). Това обаче не предотвратява изпадането до третото ниво на английския футбол за пръв път от над 30 години.

Халоуей заздравява тима и съживява съдбините му с възходящо класиране – от осмо място през 2001/02 и четвърто на следващата година (загуба на финала за промоция в Първа дивизия) до втора позиция през 2003/04 и връщане стъпало по-високо в английската футболна йерархия.

През юни 2003 компанията Moorbound Ltd закупува 22% от дружеството и осигурява така необходимата за клуба инжекция от близо £650,000. В борда на директорите влиза Азим Малик (Azeem Malik), поставено лице на действителния собственик на компанията – Джиани Паладини (Gianni Paladini), 57-годишен (по това време) неаполитанец по рождение, женен за англичанка и живеещ на Острова от близо 30 години. Към момента на сделката той е действащ футболен агент и като такъв няма право да участва в ръководството на професионален футболен клуб. Паладини обещава да докара лично в отбора играчи от висок ранг и като първа стъпка посочва привличането на италианеца Бенито Карбоне (Benito Carbone).

На 14 август с.г. 14000 привърженици на Loftus Road са в очакване на двубоя срещу Шефийлд Юнайтед. Новият шеф пристига в ложите на стадиона около 2 следобед в компанията на сина си, дърщеря си и внука Джанлука, който се очаква да бъде талисмана за този мач. Малко след това обаче, както Паладини твърди, семейството му е атакувано физически и е взето за заложник от рекетьорска банда, наета от останалите директори в клубния борд. Целта им била "под дулото на пистолет да го принудят да подпише важни документи". Съдът обаче дава през юни 2006 оправдателни присъди за акционерите Дейвид Морис (David Morris) и Джон Макфарлън (John McFarlane) по обвиненията за изнудване, отвличане и притежание на огнестрелно оръжие. Поради оневиняването на г-н Морис, съдията Чарлз Бийрс освобождава и останалите набедени за рекетьори подсъдими Анди Бейкър (Andy Baker, 40-годишен), Аарон Лейси (Aaron Lacey, 36), Дейвид Дейвънпорт (David Davenport, 38) и Майкъл Рейнълдс (Michael Reynolds, 45). Единствено Даниел Морис (брат на Дейвид Морис) продължава да се издирва с европейска заповед за задържане, тъй като изчезва в нейзвестност малко преди началото на съдебния процес..

Скоро след инцидента в ложите Паладини започва да се движи навсякъде с борнежилетка, като същевременно, с подкрепата на няколко свои подръжници и инвеститори, между които бразилеца Дунга, световен шампион от САЩ`94 и две базирани в Монако компании – измества Бил Пауър (Bill Power) от председателския пост в борда на директорите.

По същото време се появяват информации в медиите, че Паладини ползва QPR да напълни джобовете на свои приятели, футболни агенти чрез договори с играчи от спорна необходимост. Типичен пример за това е привличането на Марк Найгаард (Marc Nygaard) със свободен трансфер от Бреша, осъществен след 60 000 паунда за агента му Брайън Хасъл (Brian Hassell). На агента Мел Ифс (Mel Eves) от Мидланд са платени 10 бона за трансфера на Иън Еват (Ian Evatt).

През февруари 2006, менажера Иън Халоуей е временно отстранен от длъжност след пореден скандал с Джани Паладини. Като основен аргумент за решението се дава нестабилността в клуба, която се предизвиква от подозренията към Халоуей, че иска да заеме овакантения пост на менажер в Лестър Сити. По-късно е възстановен на постта си за остатъка от сезона, но е пуснат да си ходи през юни 2006 и бива заменен от един от любимците на Loftus Road, бившия играч Гари Уодък (Gary Waddock).

Паладини се задържа на власт като председател на борда на директорите до есента на 2007, докато QPR остава с бремето на 10-милионен заем с висока лихва и гарантиран с ипотеката на клубния стадион. Слуховете определят общия дълг да възлиза на близо 20 милиона паунда.

На 18 май 2006 при криминален инцидент е убит играчът от младежката формация Киян Принс (Kiyan Prince).

Преди началото на 2006/07 менажерът Уодък привлича няколко нови играчи – националът на Ямайка Деймиън Стюарт (Damion Stewart) от Брадфорд Сити, камерунецът Армел Чакунте (Armel Tchakounte) от Каршалтън Атлетик, Зеш Реман (Zesh Rehman) от Фулъм, Ник Уорд (Nick Ward) от австралийския тим Пърт Глори и за 500 000 паунда от Саутхямптън е закупен голаджията Декстър Блексток (Dexter Blackstock). Въпреки сериозните инвестиции тимът отпада от турнира за Купата на Лигата (Carling Cup) след загуба от Порт Вейл (намиращ се в Лига 1, старата втора дивизия), отстранен е от Лутън Таун за FA Cup и се бори да избегне отпадане от Чемпиъншип (старата първа дивизия). В резултат, още през септември 2006 Гари Уодък е понижен до треньор на резервите, а по-късно напуска и клуба.

Друг бивш футболист на QPR, Джон Грегъри, поема ръководството. Той намаля бройката на играчите в първия състав, постигайки взаимно съгласие за прекратяване договорите с Иън Евът (Ian Evatt), Скот Донъли (Scott Donnelly), Уго Ука (Ugo Ukah), Матю Роуз (Matthew Rose), Матю Хислоп (Matthew Hislop), Джонатан Мънди (Jonathan Munday) и Егуту Олисех (Egutu Oliseh). В същото време Кевин Галън (Kevin Gallen) и Шон Томас са преотстъпени под наем, а на тяхно място са взети финландския защитник Сампса Тимоска (Sampsa Timoska), Адам Болдър (Adam Bolder) от Дарби Каунти, откъдето идва под наем и впечатляващият вратар Лий Камп (Lee Camp). Отборът успява да се изкатери до средата на таблицата, успявайки дори да победи временния водач Кардиф Сити на Ниниан Парк с 1:0, гол на Рей Джоунс (Ray Jones) в 88-та минута. Подобряването обаче е за кратко и следва отново връщане в опасната зона при изпадащите. Решителен е предпоследният кръг от първенството, когато отново срещу Кардиф синьо-белите успяват да си гарантират оставането в дивизията след единствен гол на Декстър Блексток. В последния си мач QPR прави равенство 1:1 на Loftus Road с кандидата за промоция Стоук Сити. Попадението е на Мартин Роуландс (Martin Rowlands), 8 играчи са с жълти картони (рекорд за мач през 2007), а Тимоска е изгонен с червен. Тимът от Loftus Road финишира 18-и в крайното класиране, минимално подобрение от предишната година.

На 7 февруари 2007 отборът се забърква в неприятен международен скандал. Приятелския мач срещу националния младежки отбор на Китай е прекратен след разправия между играчите и последвал масов бой на игрището. На един от китайците е счупена челюстта и изпада в безсъзнание. В следствие на инцидента, асистент менажера Ричард Хил (Richard Hill) е отстранен от клуба и по-късно заменен с Уорън Нийл (Warren Neill). Сезон 2007/08 започва с трагична вест след като в автомобилна катастрофа умира Рей Джоунс, само 19-годишен тогава.

QPR достигат най-ниската точка в историята си изправени пред нарастващо финансово бреме, но същия месец се анонсира оферта за закупуването на клуба от богаташите Флавио Бриаторе (Flavio Briatore) и Бърни Екълстон (Bernie Ecclestone), известни от автомобилното предприятие Формула 1. На 20 август 2007 Бордът на директорите на QPR Holdings Ltd подава незабавно оставка с цел да улесни бъдещите инвеститори. Това е последвано от изявление на 1 септември с което Бордът препоръчва на акционерите да приемат предложението на двамата автомобилни магнати.

Похарчвайки 690,000 паунда за придобиване на 69% от мажоритарния дял акции в клуба, Екълстон дава 150 000 за неговите си 15%, докато Бриаторе купува 54% за 540,000 чрез регистрираната на Вирджинските острови компания, Sarita Capital. В допълнение, двамата се ангажират с гъвкав заем от 5 милиона за закупуване на футболисти и покриване на дълговете, възлизащи на 13 милиона, общо обвързването им с клуба възлиза на 20 милиона паунда. По времето на сделката, останалите 31% от дружеството се свличат до цена от 1 пенс за акция. Четири месеца по-късно, на 20 декември 2007, фамилията Митал, воглаве с 5-ия по богаство в света Лакшми Митал, придобива 20% от акциите от дяла на Бриаторе в дружеството за сумата от 200 000 паунда. Като част от сделката, зетят на Митал, Амит Бхатиа влиза в Борда на директорите. Джани Паладини остава председател на футболния клуб, докато Алехандро Агаг (Alejandro Agag) е на поста председател на борда на директорите на QPR Holdings (компанията-собственик на отбора) и де факто играещ ролята президент до смяната му от Бриаторе в началото на февруари 2008. Агаг поема ролята на изпълнителен директор, подпомаган от заместника си Али Ръсел (Ali Russell), който идва на работа от шотландския Хартс.

Отборът започва сезона 2007/08 под ръководството на менажера Джон Грегъри (John Gregory), който обаче подава оставка в края на ноември`2007 след поредица от слаби резултати, пратили тима на дъното в класирането. Той е сменен от италианеца Луиджи Де Канио (Luigi De Canio), който успява да подобри формата и в крайна сметка QPR си гарантира оставането в групата с 14-о място и минимална загуба в третия кръг на FA Cup от Челси.

Въпреки нестабилната финансова ситуация в QPR, парите на новите собственици (в това число и на 8-ия по богатство в света Лакшми Митал) възбуждат спекулации и слухове за бъдещи крупни инвестиции, подобни на тези при съседите от Северозападен Лондон, Челси и Фулъм. На практика обаче никакви сериозни пари не са вкарани в клуба извън средствата дадени за закупуването на акционерния капитал. През януари 2008 става известно, че инвеститорите не са погасили дълга от 10 милиона към панамската ABC Corporation и годишната му лихва от 1 милион, въпреки оборота в рамките между 10 и 15 милиона на година. Освен това близо 2 милиона все още се дължат на бившия директор и основен акционер, Антонио Калиендо (Antonio Caliendo), който кредитира клуба с 4.5 милиона паунда по времето на сделката с Бриатори и Екълстон. Очаквало се е главницата на заема от ABC да бъде погасена през юни 2008 и разплащането с Калиендо да приключи напълно "в началото на 2008" съгласно финансовата стратегия, която Екълстон публично оповестява. В действителност заемът от ABC се изплаща към 31 юли 2008.

Същевременно инвестицията на Митал основно е мотивирана от интереса на зет му и самият Лакшми остава в сянка, докато Бриаторе, Екълстон и зет му Бхатиа градят стратегия за бавно възстановяване и издигане на клуба, и завръщане през 2009 във Висшата лига. Новите стопани се заричат да модернизират и разширят Loftus Road и ползвайки опита си от Formula 1 да увеличат рекламните приходи.

Преди приключване на договореностите с Car Giant, Le Coq Sportif и Sellotape след края на сезона, още на 25 март 2008, QPR анонсира контракта си за 5 години с Lotto Sport Italia за доставка на спортната си екипировка. Това е част от стратегията по идея на Бриаторе за поредица нови партньорства, другите нови спонсори са Gulf Air (с реклама на фланелките) и Abbey Financial Services.

Потенциалът на новите инвеститори подхранва всевъзможни слухове в медиите през целия сезон 2007/08, включително приказките за привличането в отбора на световни величини, макар и ветерани вече, Луиш Фиго и Зинедин Зидан (спряган и за потенциален бъдещ менажер). В допълнение, през май 2008 започва да се говори за очаквано включване на милиардера Вижай Маля (Vijay Mallya) в консорциума Екълстон-Бриаторе-Митал.

На 8 май 2008, QPR освобождава от длъжност Луиджи Де Канио след "взаимно споразумение", а за негов заместник е назначен Иън Доуи (Ian Dowie) с асистент Тим Флауърс (Tim Flowers), тандем работил съвместно и в Ковънтри Сити. Доуи обаче се задържа за кратко и само след 15 мача е сменен от бившия португалски национал Паоло Соуса (носител на КЕШ с Борусия през 1997). Той поема постта на 19 ноември с.г., като преди него ролята на временен наставник за 6 срещи изпълнява капитанът на тима Гарет Ейнсуърт (Gareth Ainsworth).

Соуса се задържа до 9 април 2009, когато договорът му набързо е прекратен след като, както се твърди, издава вътрешноклубна информация без да е упълномощен за това. За временен наставник отново е посечен Гарет Ейнсурт, който остава на поста играещ мениджър до 3 юни 2009, когато Джим Маджилтън (Jim Magilton) е назначен за постоянно. Той започва уверено на старта на сезон 2009/10, но в последствие поредица от слаби игри вкарва клуба в сериозна криза. Допълнително ситуацията се утежнява от физическата саморазправа на Маджилтън с унгарския халф Акош Бужак (Akos Buszaky) в съблекалнята на тима, веднага след загубата с 1:3 от Уотфорд. На 16 декември 2009 Маджилтън напуска заедно с асистента си Джон Горман (John Gorman), заместени от Пол Харт (Paul Hart) и Мик Харфорд (Mick Harford) още на следващия ден. Харт обаче се задържа за по-малко от месец и след само 5 изиграни мача под негово ръководство и на свой ред си тръгва на 14 януари 2010. И досега не са известни причините за бързото му оттегляне.

На 1 март 2010 за менажер на клуба е определен Нийл Уорнък (Neil Warnock) с договор за три и половина години.
Аватар
Plovdiv QPR
Мнения: 71
Регистриран на: 28 Авг 2010, 10:26

Re: QPRstory

Мнение от Plovdiv QPR »

https://www.youtube.com/watch?time_cont ... LqscRf6yCM

Новата значка на КПР
Публикувай отговор